СУ "М. Драгинов" - мобилна версия

Спомени за социализма в България

 

 

Спомени включени в книгата "Аз живях социализма. 171 лични истории", съставител Г. Господинов, София, 2006 г.

 

    Документ 1
    Списък на хубавото
    Живях около 20 години при предишния режим - нищо лошо не мога да си спомня. Не съм репресирана, не съм потискана, не съм ограничавана... Спомените ми са свързани само с хубави неща: членуване в организации (възможност за изява); ученически лагери и бригади (контакти с връстници, които остават за цял живот); организирана самодейност (по джоба на всеки родител); униформи в училище (всички бяхме хубави в синьо и бяло); уважение към учителите (те пък ни дадоха много); ходехме от първи клас сами на училище (без родителите ни да се притесняват, че някой ще ни отвлече, обере, пребие или продаде наркотик); радвахме се на единствените си дънки и с удоволствие ядяхме банани по Нова година (а сега очите ни са преситени и нищо не ни се иска); кандидатствахме само в един университет, но пък ни приемаха по заслуги и знания (е, имаше и приемливи изключения!); лятната почивка ни беше гарантирана, утрешният хляб също; баба ми не се притесняваше с какво ще си купи лекарства. ...Защо сега се извърта миналото! Някой май не иска да си признае, че при „онзи“ режим се живееше някак си спокойно, уверено, че не материалното беше приоритет... Огледайте се. Как общуват децата ви? С кого? Какви са сега интересите на младите? Горди ли са те със страната, героите, историята ни?
Светла Цвяткова, 34 г., икономистка, София


    Документ 2
    „Добрите времена“
    Всяка събота сутрин с баща ми и сестра ми отивахме в гастронома, където опашката беше огромна. Аз заставах на тази пред касата, а другите - на опашките пред щанда за месо и за сирене. Винаги чакахме най-малко час и половина и през всичкото време аз умирах от ужас, че ще стигна до касата преди баща ми да е дошъл с покупките и парите, и тогава другите чакащи ще ме ругаят и ще си изпуснем реда. И други неща помня - как носехме на баба ми на село кренвирши или колбас, защото там такива неща се получаваха рядко и магазинерката Гена ги разпределяше по собствено усмотрение. Как жените бягаха от работа и ходеха като на лов по показните магазини да видят какво са „пуснали“. Или как след дългогодишно лашкане по квартири най-после ни дойде редът и получихме новопостроен ведомствен апартамент... Никак не ни беше лесно да го изплащаме, макар че баща ми беше минен инженер, а майка ми - юрист. Така че това, което най-вече си спомням от социализма, са постоянните и унизителни неудобства в ежедневието и постоянната липса на елементарни неща... Така си беше... и ми е чудно как толкова бързо някои забравиха и иначе интелигентни хора започнаха да наричат онова „добрите времена“.
Деспина Попова, 38 г., библиотекарка, София

 

 

    Документ 3
    Възродителен процес и карамфили
    Шумен беше един от центровете на т.нар. Възродителен процес. В класа ни учеха две момичета туркинчета. Едното се казваше Айше, а другото Фердие. Доколкото си спомням, основните събития станаха през един уикенд. В понеделник отидохме на училище. Първото стряскащо нещо беше охраната на входа на гимназията. Веднага ни събраха по класове. Липсваха обаче Айше и Фердие. Класната ни обясни какво се е случило, естествено, според указанията, които бяха получили всички учители. Двете момичета се появиха след седмица. Класната отново ни събра и обяви, че имат нови имена. Ако не се лъжа, Айше беше прекръстена на Ани, а Фердие - на Венета. Щом изрече новото си име, Фердие се разплака. Тук лентата на спомена ми се скъсва... До днес ме поразява жестокостта, с която говорехме за турците. Те бяха хора по-ниска категория, просто „другите“. Сигурно затова толкова ме засегна плачът на Фердие - Венета. Срамувах се. И заключих този спомен в съзнанието си.
Веселин Вачков, 36 г., журналист, Прага, Чехия

 

    Документ 4
    Казвах се Туран Сайдов
    Казвах се Туран Сайдов. После Тихомир Северинов. Сега съм Тони Скарпли. Селото ми е между Хасково и Кърджали. Обичам България, но не и спомените за нея. България беше майка за едни и мащеха за други. И сега е така. Първият път, когато се отвратих от социализма, беше, като бях студент. Връщам се на село и не мога да намеря никого у дома, нито в комшиите. Никъде - никой. Празно село. Сетих се да проверя в училището и ги видях наблъскани в класните стаи и разпитвани от милиционери. Някой разлепил позиви някъде. Сега не мога да обясня на децата какво е социализмът. Не им казвам нищо. За умрелия - добро или нищо, казва старата българска поговорка.
Тони Скарпли, 45 г., ветеринар, Детройт, САЩ

 

В НАЧАЛОТО